Вчера една непозната дама ме заговори в АйСиКю (да, има още такива като мен, които го ползват!). Оказа се, че намерила мотив да се вслуша и повярва в хората около нея. Изоставила самоувереността и нарцисизма, защото не помагали за това, което преживява. Аз бях не по-малко объркан от това, което тази непозната реши да сподели с мен. Но го направи обаче с конкретика, а с много метафора, която "нарисува" картина с много тъга, болка и отчаяние.
Това се променило, след като попаднала на една моя драсканица от преди повече от 5 години... В любимото мое форумче - на Аракис, тя открила отговор, който я "разтърсил" и я накарал да се замисли, че "конете с капаци са затворени в свой звят и волята им е просто дадена и те не виждат по-далеч от сламата, която дъвчат всеки ден". Хъм... Много добре казано!
Силно се надявам тя да се пребори с предизвикателството, което се изпречило. Аз самия не предполагах, че след година от написаното ще започна подобна битка... Всъщност света и хората около нас са толкова великолепни, че си заслужава да им се насладим.
.
Ето го и самото написано... накъде в далечния 8-ми януари 2004 г.:
.
- Пфууу! Тежко е положението, скъпи ми пациенте! - Каза лекарят след обстоен преглед над вече разболялата се ми душа.
.
- Толкова тежко? - Отвърнах аз, мислейки си, че до сега винаги съм намирал изход и без намесата на тези самохвалци лекарите.
.
Винаги съм търсил изход, бил съм болен и преди. Ама че наглост! Да ми казва, че положението било тежко! Та той не ме познава! Какви изследвания могат да потвърдят състоянието ми, като аз самият съм зад дебела бетонена стена?! Хе-хе, този се опитва да ме сплаши, за да си направи поредния експеримент с мен. Няма да го бъде! Мога и сам да се оправя! Миналия път просто намерих хапчетата, които бях бутнал в прашасалото чекмедже - вярата, която бях оставил за тежки случаи. Трябва да имам малко още от нея... Дано не съм изгълтал всичко наведнъж...
.
- Понякога, но не винаги, навременната намеса с лекарствени медикаменти помага. Но се страхувам, че сте закъсняли... - сведе глава докторът. Опитваше се да покаже съчувствие.
.
Нещо като чели трепна у мен. Съчувствие? Къде беше то до сега? Нима трябва да го съзирам в очите на един непознат? Че какво му пука на него - той така и така си взема дебелите пачки, а аз съм повод да не се прибере и тази вечер по-рано при невротизираната му съпруга. "Свиня!", казваше му тя и нареждаше: "Пак ли ронеше крокодилски сълзи с полуживите ти пациенти? Защо не ги оставиш сами да страдат и не се погрижиш за мен? От две седмици съм си харесала онова палто на витрината отсреща! До кога ще чакам да ми го купиш? Не мога да ходя с палтото от миналия месец! Какво ще си помислят хората за мен?"
.
Наистина какво? Жалко... май хората покрай нея не умееха да мислят.
.
- И какво? - Попитах, гледайки неразбиращо медикът, който се опитваше да не "посяга" към скалпела.
.
- Не мога да Ви лъжа. Някои неща не зависят от нас. Медицината е безсилна в подобен случай... Съжалявам...
.
Краят наближаваше, май това се опита да ми каже. В главата ми запрепускаха мисли, като стадо жребци, развяващи гривата си... мисли за всички красиви мигове, които съм имал, за местата, на които се радвах и бях с хората, които обичам, за моментите, в които бях истински щастлив... Ха! Къде са лошите спомени? Изчезнали са, хващат прах. Чудно, до сега само те ми бяха обсебили съзнанието. Не, не са се изпарили, не съм под упойка, не виждам бял тунел, а само един лекар в бяла прилежна престилка, гледащ ме със стъписано изражение.
.
Усетих се! Не знам колко време е минавала на лента живота ми, но учуденият поглед на доктора успокои лицевите ми мускули и аз вече не се усмихвах.
.
- Хей, приятел, нали мога да те наричам така? За днес приключвам, а мисля да пийна едно малко. Да те почерпя?
.
- Не, благодаря - отговорих аз. - Направихте достатъчно за мен.
.
- Защо, бе? Вярвай ми, искам да те почерпя!
.
- Не, аз не пия. Благодаря...
.
- И аз не пия, но може да ми помогне да се разсея.
.
- Както Вие помогнахте на мен?
.
Странно... Да имаш спомени, да ги погледнеш и да ти стане приятно. Май не си заслужава само да превъртам лентата.
.
...
.
- Ама, че гадост! Как ли въобще хората понасят алкохола?
.
- Не зная - отговорих му въпросително.
.
- Цял живот лекувам. Пациенти са ми казвали, че чашката също е добра медицина... Хората около нас знаят толкова много неща.
.
- И?
.
- Заслушай се в тях - и бутна чашата настрани. Облегна се назад, потупа ме по рамото и се усмихна.
Това се променило, след като попаднала на една моя драсканица от преди повече от 5 години... В любимото мое форумче - на Аракис, тя открила отговор, който я "разтърсил" и я накарал да се замисли, че "конете с капаци са затворени в свой звят и волята им е просто дадена и те не виждат по-далеч от сламата, която дъвчат всеки ден". Хъм... Много добре казано!
Силно се надявам тя да се пребори с предизвикателството, което се изпречило. Аз самия не предполагах, че след година от написаното ще започна подобна битка... Всъщност света и хората около нас са толкова великолепни, че си заслужава да им се насладим.
.
Ето го и самото написано... накъде в далечния 8-ми януари 2004 г.:
.
- Пфууу! Тежко е положението, скъпи ми пациенте! - Каза лекарят след обстоен преглед над вече разболялата се ми душа.
.
- Толкова тежко? - Отвърнах аз, мислейки си, че до сега винаги съм намирал изход и без намесата на тези самохвалци лекарите.
.
Винаги съм търсил изход, бил съм болен и преди. Ама че наглост! Да ми казва, че положението било тежко! Та той не ме познава! Какви изследвания могат да потвърдят състоянието ми, като аз самият съм зад дебела бетонена стена?! Хе-хе, този се опитва да ме сплаши, за да си направи поредния експеримент с мен. Няма да го бъде! Мога и сам да се оправя! Миналия път просто намерих хапчетата, които бях бутнал в прашасалото чекмедже - вярата, която бях оставил за тежки случаи. Трябва да имам малко още от нея... Дано не съм изгълтал всичко наведнъж...
.
- Понякога, но не винаги, навременната намеса с лекарствени медикаменти помага. Но се страхувам, че сте закъсняли... - сведе глава докторът. Опитваше се да покаже съчувствие.
.
Нещо като чели трепна у мен. Съчувствие? Къде беше то до сега? Нима трябва да го съзирам в очите на един непознат? Че какво му пука на него - той така и така си взема дебелите пачки, а аз съм повод да не се прибере и тази вечер по-рано при невротизираната му съпруга. "Свиня!", казваше му тя и нареждаше: "Пак ли ронеше крокодилски сълзи с полуживите ти пациенти? Защо не ги оставиш сами да страдат и не се погрижиш за мен? От две седмици съм си харесала онова палто на витрината отсреща! До кога ще чакам да ми го купиш? Не мога да ходя с палтото от миналия месец! Какво ще си помислят хората за мен?"
.
Наистина какво? Жалко... май хората покрай нея не умееха да мислят.
.
- И какво? - Попитах, гледайки неразбиращо медикът, който се опитваше да не "посяга" към скалпела.
.
- Не мога да Ви лъжа. Някои неща не зависят от нас. Медицината е безсилна в подобен случай... Съжалявам...
.
Краят наближаваше, май това се опита да ми каже. В главата ми запрепускаха мисли, като стадо жребци, развяващи гривата си... мисли за всички красиви мигове, които съм имал, за местата, на които се радвах и бях с хората, които обичам, за моментите, в които бях истински щастлив... Ха! Къде са лошите спомени? Изчезнали са, хващат прах. Чудно, до сега само те ми бяха обсебили съзнанието. Не, не са се изпарили, не съм под упойка, не виждам бял тунел, а само един лекар в бяла прилежна престилка, гледащ ме със стъписано изражение.
.
Усетих се! Не знам колко време е минавала на лента живота ми, но учуденият поглед на доктора успокои лицевите ми мускули и аз вече не се усмихвах.
.
- Хей, приятел, нали мога да те наричам така? За днес приключвам, а мисля да пийна едно малко. Да те почерпя?
.
- Не, благодаря - отговорих аз. - Направихте достатъчно за мен.
.
- Защо, бе? Вярвай ми, искам да те почерпя!
.
- Не, аз не пия. Благодаря...
.
- И аз не пия, но може да ми помогне да се разсея.
.
- Както Вие помогнахте на мен?
.
Странно... Да имаш спомени, да ги погледнеш и да ти стане приятно. Май не си заслужава само да превъртам лентата.
.
...
.
- Ама, че гадост! Как ли въобще хората понасят алкохола?
.
- Не зная - отговорих му въпросително.
.
- Цял живот лекувам. Пациенти са ми казвали, че чашката също е добра медицина... Хората около нас знаят толкова много неща.
.
- И?
.
- Заслушай се в тях - и бутна чашата настрани. Облегна се назад, потупа ме по рамото и се усмихна.
0 Коментар(а):
Публикуване на коментар